Представяне

Зографската света обител на Света Гора Атон е основана в началото на Х век от трима братя от Охрид. При самото основаване на обителта Господ ясно показал, че желае тя да бъде посветена на светия великомъченик Георги чрез чудното изобразяване на иконата му върху празна дъска. Оттогава манастирът неизменно е едно от духовните средища за българския народ и въобще за Балканите. В него вече хиляда и сто години се принасят усърдни молитви за целия свят и се създават и съхраняват безценни паметници на християнската култура.
През вековете манастирското братство се увеличава, а манастирът укрепва. На базата на най-стария документ, пазен в манастирския архив - договор за продажба на земя (980 г.), може да се предположи докъде са се разраснали границите на манастирското землище, както и това, че монашеската обител вече се е ползвала със статут на самостоятелен манастир.
След като българските войски победили епирския владетел Теодор Комнин при Клокотница (9 март 1230 г.), голяма част от земите в областта на Халкидическия полуостров, където е разположен и Атон, минали под властта на българския цар Иван Асен II. Българският владетел посетил светата Атонска планина и щедро обдарил атонските манастири, като издал грамоти, с които препотвърдил техните привилегии. Днес в архива на манастира Ватопед се съхранява дарствената грамота, която Иван Асен е дал на обителта. Подобен документ бил даден и на Зографския манастир. Грамотата не е запазена, но е съхранен златен печат, част от дарствената грамота, с изображение на владетеля. Също така в ранен препис на житието на светите двайсет и шест мъченици се споменава, че кулата, в която те изгоряли, била построена от същия могъщ владетел. Манастирската традиция е запазила спомена за направените от него благодеяния, а ликът му е изобразен наред с другите ктитори на Зографския манастир във външния притвор на съборния храм в чест на свети Георги.
През 1275 г. обновеният от Иван Асен манастир бил нападнат от латинците, които дошли, за да принудят атонските монаси да признаят сключената от император Михаил VIII Палеолог Лионска уния (1274 г.) и да признаят върховенството на римския папа. Защитавайки православната вяра, зографските монаси се обявили против унията. В манастирската кула, където се скрили от латините, двадесет и двама монаси и четирима миряни намерили мъченическата си смърт на 10 октомври 1275 г.
Съвсем скоро след това светата обител се възстановила и укрепила, ползвайки се с щедрата подкрепа на византийските василевси и на българските царе. Още през 1289 г. византийският император Андроник II Палеолог потвърдил с хрисовул всички стари права и владения на манастира. През 1342 г. цар Иван Александър дарил на Зограф много имоти, чрез които манастирът се снабдявал с необходимото за земния живот. В края на XIV в. се усилват връзките и книжовните контакти с българските земи, и особено със столицата Търново. По това време на Света Гора се подвизавали бъдещите български патриарси Теодосий Търновски и патриарх Евтимий.
От началото на XV в., когато българската държава вече била изчезнала от политическата карта на Балканите, а Византия останала малка държава с ограничени възможности, влашките и молдавските владетели продължили да подпомагат светогорските обители. Войводата на Молдавия Стефан Велики, който неведнъж успял да разгроми османските войски, подсигурил ежегодна парична издръжка за манастира, дал пари за строеж на болница и за издигането на голяма сграда на зографското пристанище. Освен това той дарил на манастира и една икона на свети Георги, която и днес стои в главния манастирски храм, както и две златотъкани хоругви. През XVII-то столетие молдавският войвода Василий Лупу предал Добровецкия манастир във владение на Зограф (1651 г.), а неговият наследник Антиох Кантемир дарил на обителта Киприяновския манастир в Бесарабия (1698 г.), който до 1916 г. останал зографски метох.
През XVII в. в Зографския манастир живеел и творял известният книжовник и зограф преподобни Пимен Зографски, обновител и благоукрасител на множество църкви и манастири из българските земи. Възстановили се и прекъснатите книжовни връзки с някои от водещите български книжовни средища като Рилската света обител, Етрополския манастир, Карлово, Дряново и др.
Манастирът получавал подкрепа и от руските владетели. Запазените дарствени грамоти и документи на царете Иван IV Грозни, както и на представителите на първите Романови - Михаил Романов, Алексей Михайлович и Фьодор Алексеевич, разкриват дейността на тези големи благодетели спрямо братството на Зографската света обител. През 1696 г. със специална грамота руският император Петър I потвърждава правото на зографските монаси да посещават Москва на всеки пет години, за да събират дарения за манастира.
В началото на XIX в. манастирът преживява трудни времена. След избухването на гръцкото въстание (1821 г.) на Атонския полуостров се разположили турски войски, които вършели безчинства. Благодарение на дейността на архим. Анатолий Зографски светата обител успяла да се възстанови. През 1849 г. манастирът става отново общежителен, след като за известен период в рамките на османското владичество е бил идиоритмичен. Към края на XVIII в. се увеличава манастирското братство, а с това възниква нуждата от построяването на по-голям главен манастирски храм, което става през 1801 г. Към средата на века към манастира възниква училище, а с манастирска помощ, както и със съдействието на Васил Априлов и Николай Палаузов, много българчета били изпратени да се изучат в Русия.
Макар и намиращ се на далечния Атонски полуостров, манастирът винаги поддържа жива връзка с вярващите от света. Бил е облагодетелстван от българските царе, византийските императори, молдовските воеводи, както и от вярващия народ. В замяна на това сам той е облагодетелствал всички тях със светлината на Христовата истина и благодат, с молитвено застъпничество и с християнска просвета, която се разпростира по целите Балкани и отвъд тях.
В периода на многовековно съществуване в обителта е събрана уникална и изключително богата ръкописна, архивна, библиотечна и иконна сбирка. Тя включва в единно цяло около 1100 ръкописа (славянски, гръцки, молдо-влахийски и др.), над 1000 средновековни и предвъзрожденски грамоти и документи (български, гръцки, молдовлахийски, османски и руски), огромен архив от Възраждането и следосвобожденската епоха (над 100 000 архивни единици), както и над 30 000 книги, от които стотици редки старопечатни издания, които не са налични в нито една българска библиотека. Преносимите икони са над 1000.
Ако запазените по-ранни книжовни паметници в манастира са предимно с богослужебен характер, от по-късните периоди са достигнали и исторически съчинения като Хрониката на византийския историк Йоан Зонара в славянски превод от 1433 г. В годините, когато на Балканите вече трайно се е установила османската власт, цялата Света Гора, в частност и Зографската света обител, се превръщат в хранилища на историята на балканските народи. През 1762 г. в Зографския манастир преп. Паисий Хилендарски завършва своята работа по “История славянобългарска”, чиято чернова и до днес се пази в библиотеката на светата обител. Паисиевата “История” не е единственият опит да се опише българската история. Изпод перото на неизвестен зографски монах е излязла и “История вкратце о болгарословенском народе”, позната и като “Зографска българска история”, достигнала до нас по препис на монах Яков от 1785 г.
Днес са налични малко повече от десет оригинални документа, излезли от канцеларията на средновековните български владетели. Три от тях днес се намират в архивите на Света Гора: хрисовулът на цар Иван Александър от 1342 г. и Витошката грамота на цар Иван Шишман (в Зографската света обител), и Ватопедската грамота на цар Иван Асен II (в манастира Ватопед). Освен тях в зографския архив има още няколко други средновековни славянски грамоти преводи на гръцки документи или по-късни компилации от стари манастирски документи (Калиманова грамота и Сводна грамота). Над 60 са византийските документи, сред тях множество издадени от византийските императори и цариградските патриарси, отнасящи се до средновековното балканско минало.
Запазените днес книжовни паметници не дават пълна представа за някогашното състояние на манастирския архив и библиотека. Част от ръкописите били унищожени или загубени още през Средновековието или по време на османската власт. В житието на светите двадесет и шест Зографски мъченици се казва, че “кулата и църквата изгоряха съвсем заедно със 193 книги, с църковната утвар и златните епитрахили, с многоцветните завеси и всички църковни съсъди, които бяха останали от благочестивите и приснопаметни царе - именно от свети цар Петър, от великия Йоан Асен (II) и от Симеон.” Друга част от зографски паметници днес по стечение на историческите обстоятелства се намират извън манастира. През 1860 г. руският археограф и колекционер П.И. Севастиянов посетил манастира, за да проучи ръкописната му сбирка. Когато си тръгнал монасите му дали да занесе Зографското глаголическо евангелие (Х в.) като дар на руския император Александър II. Днес Зографското евангелие се намира в Руската национална библиотека в Санкт Петербург. Съставител на текста: Георги Митов